Smile
Though your heart is aching
Smile
Even though it’s breaking
When there are clouds
In the sky,
You’ll get by
If you smile
Through your fear and sorrow
Smile
And maybe tomorrow
You’ll see the sun
Come shining through
For you Light up your face with gladness
Hide every trace of sadness
Although a tear
May be ever so near
That’s the time
You must keep on trying
Smile
What’s the use of crying?
You’ll find that life
Is still worth-while
If you just smile
Smile Light up your face with gladness
Hide every trace of sadness
Although a tear
May be ever so near
That’s the time
You must keep on trying
Smile,
What’s the use of crying?
You’ll find that life
Is still worth-while
If you just smile
Keep on smiling…

          Дали светът ще живее по-щастливо с един блог повече? Дали аз ще? Ще Ви разкажа една история, а Вие направете сами своите изводи…

          През една тъмна мразовита вечер малкият Петърчо, когото тъкмо са прибрали от детска градина, си мие ръцете (Петърчо е много добро дете) и сяда да вечеря с мама и татко. Изведнъж Петърчо казва тъжно:

-         Мамо, тате, баткото на Андрейчо непрекъснато ни се подиграва и казва, че сме бебета… Нали не сме?

-         Разбира се, че не! – отговаря майката, гледайки с умиление отрочето си, което само след по-малко от година ще бъде първолак. – Защо говори така баткото на Андрейчо?

-         Ами той непрекъснато повтаря, че е блогър, че има блог и блогва, че и другите батковци си имат, а ние не, защото сме били бебета, сърцераздирателно почти проплаква Петърчо. – Какво е това блог, мамо? Ако имам блог и аз ли ще съм голям и силен като баткото на Андрей?

          Майката се засмяла и отвърнала: - Още си малък да разбереш, моето момче.

          Тогава Петърчо избухнал неудържимо в сълзи и хлипания. Отказал дори да се храни. За да го успокои майката разбрала, че все пак трябва да намери някакво разумно обяснение като за едно шестгодишно дете и започнала:

-       Представи си, моето момче, че като пораснеш и станеш много умничък като баща си и ти ще си имаш блог. Татко ти също си има. Той учи студентите си на много интересни неща и много им помага. Това е като една магическа дъска за рисуване, на която обаче се пише и благодарение на която много хора по света научават различни интересни и полезни неща. Ако не полезни, то поне разнообразни. Например, ако всяко дете от твоята група в детската градина нарисува една картинка и направите изложба, ще се получи една прекрасна палитра от всички ваши творби и всеки ще види другарчето му как е видяло света. Така ще научите повече един за друг без думи.

-         Но ако си имам блог ще стана ли силен и ще мога ли да летя като Супер мен и Супер Любо или поне умен като татко? – недоумявал Петърчо.

-         Не, миличък, ти няма да летиш като Супер мен, но ще постигнеш много повече, защото твоите мисли ще достигат до много хора, почти както се разпространяват добрите дела на Супер мен. И ако си послушен и умничък, ти също ще бъдеш популярен като него и ще помагаш на хората. Няма да имаш червеното му наметало, но ще притежаваш много по-могъща сила, дори от неговата! Ще можеш да си комуникираш с почти целия свят.

-         И с тези, които живеят в страната на Супер мен и Човека паяк ли?

-         Да, миличък и с тях!

-         О, мамо, това е чудесно! А те ще кажат ли на Супер мен, че като порасна искам да бъда като него?

-         Едва ли ще успеят, но за сметка на това вие ще можете да си разказвате всевъзможни приказни неща. Ще можеш да им кажеш  това, което мислиш и да разбереш дали твоите другарчета са съгласни с теб, какво друго мислят за Човека паяк, например, може пък те да не го харесват.

-         Не, мамо, всички искат да станат като Спайдер мен, дори Иванчо, на който всички казваме, че е момиче! J

-         Не е така, миличък. Като пораснеш, ще разбереш, че по света има и много различни мнения от твоето и за теб ще е особено полезно да ги узнаеш, дори когато те критикуват. Така ще имаш възможност да опознаеш почти неограничен кръг от хора, които – позитивни или не, ще ти дадат една по-широка представа за света и ще спомогнат изграждането ти като личност.

          Недоумяващият Петърчо се почесал по главата и попитал:

 -         Мамо, само не разбрах какво е мироглед и да те критикуват?

          Тогава се намесил таткото – академик:

-         Всичко, което мама ти каза е вярно, синко, но като станеш умен като татко си, ще разбереш. Блогът е мястото, където винаги ще бъдеш свободен да кажеш нещо, когато искаш да бъдеш чут, и то без някой да те прекъсва! Ще имаш свое собствено кътче като детската ти стая, в което да подредиш мислите си и изразиш мнение. Така дори можеш да допринесеш за разрешаването на важни проблеми.

          Изведнъж Петърчо грейнал и казал:

-         Значи тате, в този блог мога да кажа на Марчето, че я обичам без Андрейчо и бандата да ми се смеят, така ли?

          Родителите се засмели от сърце на детската наивност и заявили в един глас:

-         Точно така, моето момче!

-         Урааа, тогава нямам търпение да дойде есента и да тръгна на училище, за да се науча по-бързо да пиша и, за да си имам блог и да кажа на Марчето, че я обичам!

          Като малкия Петърчо от моята малка приказка всеки трябва да открие своя малък голям смисъл в общуването с хората и да се чувства удовлетворен от това, което върши. Блогът е една чудесна алтернатива за което. Да подредиш своето малко кътче, в което всеки да може да открие частица от твоята душевност, да срещне сродна душа или нова гледна точка, да намери съвет, поука, знание или просто любопитно четиво. Ако пък твоите мъдри (или недотам мъдри J мисли) породят у някого съответната реакция, независимо дали е положителна или не, значи е имало смисъл в твоята кауза.

          Най-важното е да имаш какво да кажеш и смелостта да го сториш! Това само по себе си означава, че се отличаваш от животните с факта, че мислиш, без значение дали е в правилната посока или не. Пък и правилната за едни е грешна за други. Нали именно в спора се ражда истината. Това е и смисъла на блогването, поне за мен. Ценното в думичките инако/единомислие тук е втората им част – „мислие”-то! „Имай смелост да си служиш със собствения си разум”, казва Кант. Наличието на милиони блогове в тази връзка е окуражително! Скромният ми житейски опит сочи също, че когато човек прави нещо позитивно и с обич, винаги си струва. Както се казва AMOR VINCIT OMNIA!J

          Успех, вдъхновение и безсмъртие на всички блогъри! J

28 ноември, 19:31

 Помните ли, че Комисията по регулиране на съобщенията (КРС) няма председател? Вероятно не, но Европейската комисия помни. И нейното търпение се изчерпа по-бързо от това на пряко засегнатите български компании и граждани.

Предпуреждението от Брюксел в сряда е лоша новина за правителството, но добра за онези, които все пак разчитат на Европа, след като нямат достатъчно местни лостове за въздействие върху властта. Това се разиграва 11 месеца откак сме в ЕС и 10 месеца откак КРС я кара на автопилот.

Пука ли й на тройната коалиция от писмото на еврокомисаря Вивиан Рединг относно регулирането на един от най-проспериращите сектори в икономиката? Малко.

Преди лятната ваканция премиерът отсече, че той лично ще посочи ръководителя на комисията, когато реши. Което не сложи край на дългия пазарлък не кой, а чий човек ще я оглави. Трябваше и Брюксел да напомни, че времето изтече. И в София се размърдаха – новият човек най-вероятно ще е Веселин Божков – заместник-председател на КЗК и личен приятел на премиера. Изборът обаче пак е спорен – в биографията на Божков е описано следването му в руски и украински университети, но няма и ред, който да разкрива поне някаква близост с комуникационния сектор.

Сега пак ще започне едно чудене това добре ли е или зле и за кого е добре и за кого – зле. Бизнесът би трябвало да е недоволен, защото е логично да иска насреща си да има професионалист, иначе ще трябва да се оправя „по втория начин“. Управляващите обаче май ще са по-скоро доволни, защото избран по този начин, човекът ще се вписва идеално във философията на коалицията.